Итън Грийн осъзнаваше ясно, че е на път да направи важна крачка. Събитието, което го очакваше, беше важно в живота на всеки мъж, не само в неговия.

Но докато си пробиваше път през множеството хора, наизлезли да пазаруват в най-натоварения ден на годината, на Итън му се искаше да беше избрал по-спокойно време.

Да пазарува в навечерието на Коледа на Пето авеню? Трябва да е полудял.

Вдиша дълбоко от студения въздух – свеж и не така влажен като в Лондон, и неволно си помисли колко малко промени са настъпили от последното му посещение в този град и същевременно колко различно е всичко.

Едва от два дни беше в Ню Йорк; изненада се от лекотата, с която си спомняше пътя и ориентирите, които не беше забравил. Почувства как блъсканицата в метрото при пътуването до търговската част и обратно, мирисът на протърканите седалки от винил в такситата,  незнаещата стихване глъч от милиардите шумове с всевъзможен произход му вляха бодрост. Типичната за този град врява придаде нова бодрост в стъпките му и  за пръв път от години се оживи.

Итън бързаше, усещаше живо как минутите текат, а тълпите, както по всичко личеше, се сгъстяваха. Времето му беше малко.

До него Дейзи пристисна кратко ръката му, сякаш предугадила опасенията му, макар че нямаше как да знае какво е намислил. Трябвало да се отбият на още едно място, преди да се върнат в топлия си апартамент в хотела, само това й беше казал. Дейзи знаеше колко мрази стълпотворенията (тъкмо заради тях и самото пазаруване) и вероятно се опитваше да го успокои.

Как ли щеше да реагира Дейзи? Все пак от известно време идеята току изникваше и не беше като да са я споменали само веднъж-дваж, затова планът му днес не би трябвало да предизвика някаква огромна изненада. Струваше му се страшно въодушевена, а на Итън му се прииска да беше поговорил с нея за намеренията му – обикновено обсъждаха заедно и подробно важните въпроси – всъщност се притесняваше, това беше истината. Ами ако тя не посрещне идеята радушно, както той очакваше? Топка от нерви като че заседна в гърлото му, докато размишляваше. Скоро щеше да разбере какво мисли Дейзи по въпроса, особено щом наближат мястото, за което се бяха запътили.

Днес Дейзи изглеждаше невероятно красива, мина през ума му. Облечена беше в дебели дрехи, които я предпазваха от ледения студ. Изпод тъмната й вълнена шапка се бяха подали руси кичурчета, а носът й се показваше над черен бродиран шал. Ню Йорк й допадна въпреки студа. Итън си знаеше, че ще стане така, а и имаше ли човек, който да не знае, че градът, който никога не спи, е най-красив около Коледа. Да, идеята му беше добра, успокои се Итън. Всичко щеше да е наред.

Най-накрая двамата се пребориха с навалицата от наизлезли да пазаруват в последния момент хора и се добраха до ъгъла на Пето авеню и Петдесет и седма улица. Итън погледна ококорилата изненадано очи Дейзи, улови я за ръка и двамата се насочиха към входа.

– Какво става? – попита тя с тъничък гласец и погледът й се насочи към познатата и украсена със зелени борови клонки, специално за коледните празници плоча от полиран гранит, поставена до входа и с отличителния надпис от елегантно изписани букви. – Какво правим тук?

– Казах ти, че трябва да взема една покупка – Итън я поведе към вътрешността на зданието и й смигна, докато въртящите се врати не ги въведоха в осветените зали на „Тифани“.

Първият етаж с високите тавани и неограничавания от колони простор на мига омая Дейзи. Удивеният й поглед обходи дългите редици от стъклени витрини, иззад които скъпоценните камъни от бижутата примамливо отразяваха светлината и проблясваха.

– Толкова е красиво – прошепна тя благоговейно и застина насред пътеката, а върволицата от не по-малко омаяните купувачи и туристи, до един загубили ума и дума от витрините с възхитителни скъпоценности, я заобикаляше. „Тифани“ беше един от малкото магазини в Манхатън, който не използваше разточителна празнична украса. Проблясващите му скъпоценности не се нуждаеха от много-много допълнително разкрасяване на обстановката и заедно с непогрешимата романтична и примамлива атмосфера на „Тифани“ бяха повече от достатъчни за създаването на онова типично за Коледа магическо усещане.

– Нали е красиво? – с въпроса си Итън показа, че разбира смайването й. Вече бяха в „Тифани“ и притеснението му се стопи. Улови я за ръка и я поведе между витрините навътре към асансьорите в задната част. Дебелият килим на пода донесе отмора за краката му.

– Къде отиваме? – Дейзи го следваше с неохота. – Не бързай толкова! Не можем ли да поразгледаме? За пръв път съм тук… къде отиваме? – смаяно повтори въпроса си, когато вратите на асансьора се отвориха.

– Втория етаж, моля – рече Итън.

– Разбира се, сър – отвърна облеченото в костюм и с шапка пиколо, което изискано сведе глава в нисък поклон, а после се усмихна към Дейзи. – Мадам?

– Но… защо ни е да ходим там? – шепнешком попита тя и Итън се досети, че е прочела какво има на етажа, за който се бяха запътили, от високо разположеното табло с плана на магазина. Виждаше, че Дейзи е като омаяна от мястото, но той знаеше, че завладялото я на приземния етаж смайване щеше да е нищо работа пред впечатлението от втория етаж.

Сърцето на Итън заби неудържимо, щом вратите на асансьора се затвориха. Нямаше ли да се разстрои Дейзи? Вероятно трябваше открито да я попита какво мисли по въпроса, но реши, че изненадата щеше да я зарадва, а и вярваше, че е важно тя да е част от нея.

– Вече ти казах – отвърна той, – трябва да взема нещо.

Дейзи зяпна.

– Ти нали … – дъхът й секна, проумяла изведнъж какво е намислил. От изражението й Итън не разгада отношението й, реши, че присъствието на пиколото я смущава, и затова се сдържа да го поразпита.

След няколко секунди вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха в облицования с ламперия салон на прочутия Диамантен етаж на „Тифани“, откъдето Итън трябваше да вземе покупката си.

– Не мога да повярвам! – възкликна Дейзи, докато вървяха към шестоъгълните витрини от дърво и стъкло. Въртеше глава наляво-надясно и оглеждаше щастливите двойки из салона, на които поднасяха шампанско, докато те обсъждаха вероятно най-важната покупка в живота си. – Наистина не мога да повярвам! Затова ли дойде тук?

Притеснен, Итън се усмихна.

– Знам, че трябваше да ти подскажа…

– А, господин Грийн – възрастен и с елегантен вид продавач се запъти към Итън преди който и да било от двамата да успее да каже друго. – Удоволствие е да ви видя отново. Всичко е наред и готово. По телефона забравих да ви попитам и не бяхме сигурни, дали ще поискате поръчката ви да бъде опакована като подарък, или държите най-напред да я покажете на дамата…

Продавачът се усмихна към Дейзи, която засия насреща му с широко отворени очи.

– О, да, моля, нека го видя! – възкликна тя, а после виновно закри уста с ръка, осъзнала, че трябва да се държи по-прилично, особено на подобно място.

Итън прикри усмивката си.

– Ами тогава заповядайте – отвърна възрастният господин с нисък и любезен глас и им показа прочутата по цял свят малка синя кутийка. Постави я тържествено на стъклената витрина пред Дейзи и отвори капачето. Вътре стоеше избраният преди два дни от Итън платинен пръстен със скъпоценен камък.

Размерът на пръстена трябваше да се коригира – по тази причина идваше да го вземе днес, – но едва сега осъзна ясно какъв добър избор е направил. Пръстенът беше с класически за „Тифани“ дизайн: диамантът леко изпъкваше над халката, придържан от шест зъбчета, които му придаваха допълнителен блясък.

– Как ти се струва? – попита той омагьосаната от красивия пръстен Дейзи. Въпросът на Итън обаче не се отнасяше до пръстена.

Когато Дейзи го погледна, по изражението й прочете всичко, което искаше да знае.

– Татко, изборът ти е безупречен – увери го осемгодишната му дъщеричка, – а Ванеса със сигурност ще се влюби в него!

……………………………………….

Сега докато двамата с Дейзи чакаха продавача от „Тифани“ да опакова поръчката му като подарък, Итън почувства облекчение, че както личеше, всичко се нареждаше. Разбира се, все оставаше една малка подробност – как ще се отнесе към предложението му  Ванеса, но той вярваше, че знае как ще реагира тя.

Най-малкото как ще реагира на пръстена.

От Джейн знаеше – а тя говореше за „Тифани“ с думи на поет, – че прословутата синя кутийка е неизменна част за всеки истински нюйорски приказен романс. В света нямаше жена, която да може да й устои, така вярваше Джейн. Магазинът и скъпоценните му украшения изпълваха с вълшебна омая мечтите на милиони хора.

Джейн се разтапяше при мисълта, че може да получи бижу от „Тифани“, и Итън съжаляваше, че така и не му се удаде възможност да й подари един от техните прочути диамантени пръстени.

Надяваше се Ванеса да оцени жеста по достойнство и почти не се съмняваше, че така и ще стане, тъй като тя имаше вкус към фините и изискани неща в живота. В работата си влагаше етика и посветеност, които свидетелстваха, че може да си позволи най-доброто и ако питаха Итън, тя заслужаваше само най-доброто.

Замисли се за цената на пръстена и едва преглътна. Отново почувства благодарност за акциите, които беше продал изгодно преди няколко месеца. Акциите бяха подарък от баща му и именно продажбата им позволи на Итън да похарчи толкова щедра сума за диамант, както и за апартамент в хотел „Плаза“.

– Как предпочитате да опаковаме кутийката: с нашата класическа бяла панделка или с опаковка в духа на празника? – попита го продавачът. – Може би червена панделка?

– Дейзи? – Итън предостави решението на дъщеря си.

Тя се позамисли.

– Нека е бялата.

– Класически стил „Тифани“ – съгласи се с усмивка продавачът. – Добър нюх имате, млада госпожице.

Дейзи отново се усмихна и погледът й се премести от продавача към баща й.

– Моята майка ми разказваше за това място – стеснително призна тя. – Каза ми, че „Тифани“ е много особено място, пълно с магия и романтика.

Продавачът погледна Итън, който се усмихна и безмълвно призна, че Дейзи е във възрастта, когато приказките са важни.

– Майката на Дейзи вече не е с нас, но тя беше вярна почитателка на „Тифани“ – обясни Итън на продавача. Знаеше, че Джейн несъмнено е разказвала приказни чудесии за магазина ведно с историите й за Ню Йорк. Жената, която беше любовта на живота му, беше старомодна романтичка, която вярваше в небивалици като съдбата и тайнствата на вселената.

Вярата в приказките не помогна на Джейн, помисли си той, но напоследък сякаш и Дейзи започваше да вярва в същите неща. От друга страна, тя беше осемгодишно момиченце. Стените в спалнята й бяха облепени от горе до долу с плакати на принцеси и еднорози, може би за нейната възраст това е нормално.

Във всеки случай Итън с облекчение откри тази по-мечтателна част в характера на дъщеря му, тъй като безвременната загуба на майка й превърна дъщеричката му в сериозно, нервно момиченце, склонно да се притеснява за щяло и нещяло.

– А – кимна мъжът с разбиране. Приведе се, за да се изравни с Дейзи. – Ами да, това е особено място и както сама виждате, и в този момент наоколо се случват много романтични истории.

Продавачът посочи другите клиенти, които бяха обвити в свои собствени проблясващи сфери от мечти.

– Трябва да призная, че и аз самият съм преживял на няколко пъти магически мигове във времето, през което работя тук. Както например магията, че ви срещнах, малка госпожице – добави той и намигна, а Дейзи се изчерви от щастие.

Итън гледаше Дейзи,  усмивката й накара сърцето му да политне.

Поставиха важното пакетче на сигурно в яркосинята торбичка и продавачът я подаде на Итън. Дейзи обаче побутна ръката му и сама грабна фините й дръжки.

– Може ли аз да го нося? – попита тя, вперила поглед в торбичката, сякаш съдържаше рядка скъпоценност.

Така си и беше.

– Може, разбира се.

Сияещият Итън постави документите от покупката във вът­решния джоб на сакото си. Не смееше и да се надява за по-добра реакция от страна на Дейзи и повече от всякога беше убеден, че пътуването на трима им – Итън, Ванеса и Дейзи до Ню Йорк е първата стъпка от прекрасният им общ път, който им предстоеше.

Улови дъщеря си за ръка, пожела на приветливия продавач от „Тифани“ прекрасни коледни празници и двамата с Дейзи се запътиха обратно навън, за да се присъединят към тълпите пазаруващи по Пето авеню.

Амарето

– Аманте?

– Амаре?

– Амареца?

– Наистина! Защо да не вземем тогава да кръстим напитката „Манодората“? Защото не би могла да се роди, ако не бяхте вие!

Манодората поклати тъмната си глава и кадифеният шлейф на шапката му се разлюля над раменете му.

– Не става! – отсече. – Аз съм добре познат по тези части на страната, а една асоциация с евреин няма да помогне с нищо на продажбите ви! Нека по-добре се насочим към други варианти.

– Ами… старата латинска дума за бадем е амигдала…

– Което означава какво?

– Доколкото знам, сливица в гърлото.

– Ха! – изсмя се Манодората. – И това ако е подходящо име за напитка! Нещо друго?

Симонета отново опита еликсира си. Все още не се чувстваше готова да разкрие на приятеля си просветлението, което бе получила, докато приготвяше напитката, защото в нея бе дестилирала и щастието си, и болката си, родени от чувствата ѝ към Бернардино.

– Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов – амаре, и за горчилка – амареца, са много близки.

Манодората кимна и отбеляза:

– Би могло да се каже, че където има любов, има и горчилка, защото думата амаре се съдържа в началото на амаре-ца.

– Значи любовта завършва с горчилка, така ли? – усмихна се тъжно Симонета. – Не особено окуражаващо, не мислите ли?

– Ала вярно.

– Не и за вас. Ето, вие си имате вашата Ребека, имате си и прекрасните синове!

– Дори и най-влюбените рядко умират в един и същи ден. В крайна сметка всеки от нас остава сам, но любовта живее вечно, както вече обсъждахме с вас.

Симонета потрепери при мисълта за Бернардино. Дали още я помнеше, или вече лежеше в обятията на друга жена, където и да се намираше? Да, горчива мисъл наистина.

– Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя!

Ето как ликьорът „Амарето“ получи името си. И от мига, в който това стана, Симонета и Манодората се задействаха светкавично. Манодората доведе цяла група еврейски работници, които да оберат бадемите и да подрежат дърветата правилно за следващата реколта. Процесът се надзираваше от господарката на замъка – тя обясни на дърварите онова, което ѝ бе обяснил Лоренцо: „Клоните трябва да бъдат разположени така, че между тях да може да премине лястовица, без да си свива крилете“. Когато това беше направено и клоните на дърветата бяха подходящо разредени, Симонета се загледа изпод сводовете на входа на дома си и действително зърна една от въпросните дребни птици да се спуска между клоните на горичката. И точно както трябваше да стане, лястовицата нямаше нужда да свива криле, за да прелети. Потрепери от лошо предчувствие – спомни си, че римляните някога бяха възприемали като зла поличба да видиш лястовица в полет. Побърза да се отърси от това чувство и влезе в кухните, където жените, наети от еврейския ѝ приятел, жужаха като огромен кошер пчели, заети да приготвят неповторимата бадемова смес.

Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.

От Венеция пък пристигна най-ценният товар – прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна – бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.

Това е първата книга, с която българските читатели ще открият света й. Романът е вълнуваща история за любовта, загубата и болката, за прошката и духовното възраждане. Издателство Kръгозор подарява един откъс от книгата на читателите на Na tochki.

 Огън

Каква е разликата между любовта и манията? Нали и двете те държат буден по цяла нощ, лутащ се из улиците, жертва на своето въображение, на своето сърце? Нали и при двете усещаш, че потъваш с главата напред в подвижните пясъци, които безмилостно се затварят над теб? Не е ли всеки влюбен мъж глупак, а всяка влюбена жена – робиня?

Любовта е като дъжда: превръща се в лед или изчезва. В един миг я виждаш, в другия не можеш да я откриеш колкото и да търсиш. Любовта се изпарява; манията е по-истинска, тя боли като карфица, на която си седнал, без да се усетиш, като камъче в обувката. Не е прашинка в окото, която лесно можеш да махнеш, мигайки няколко пъти. Сутрешно обаждане, изпълнено със съжаление. Писмо, в което пише: Скъпа моя, сбогом… Манията има вкус на нещо познато. Нещо, което те е съпътствало през целия ти живот. Тя се настанява и се спотайва удобно някъде в теб; не те напуска.

Опитах да се формулирам с думи какво ми се бе случило. Бях решила никога повече да не стъпя в имота на Джоунс и все пак, щом затворех очи, виждах картата на пътя, който водеше дотам. Често обядвах с Рени в университетския стол, но независимо от салатата пред мен, всичко, което ядях, ми се струваше с вкус на портокал, от сладките, с червеникава кора – онзи сорт, който сега виждах като лед. Хапех устните си, без да се усетя. Сърцето ми препускаше. Мислех си за всички онези влюбчиви момичета, които познавах в гимназията, и за пръв път изпитвах съчувствие към тях. Глупави създания. Глупавата аз. Нощем сънувах опасни неща: змии, подвижни стълби, отрязани конски глави, закачени на стената. Ако завалеше, заставах до прозореца и чаках мълнията. На моята улица живееха студенти по музика и когато вечер се упражняваха, звукът на обоя ме разплакваше, а щом чуех пианото, запушвах ужасено ушите си. Предполагах, че бях започнала да изпитвам чувства, поне малко. Като леко убождане. Това беше проблемът. Бях такава новачка в тази област, че не разбирах какво означаваше безсънието ми, липсата на апетит и това, че мис­лите ми непрекъснато се връщаха към Лазарус Джоунс.

Тъй като не вярвах в любовта, скоро определих състоянието си като силна разсеяност и самозаблуда. Като мания. Емоция, която трябваше да бъде изтръгната от мен, изхвърлена на боклука и заменена с по-сериозни и по-слабо въздействащи мисли. Върнах се на работа, или поне към малкото неща, които бяха останали за вършене в библиотеката. Но дори там манията ми не ме напускаше. Преструвах се, че съм в добро настроение, усмихвах се, вкарвах информация в компютъра, почиствах прашните лавици, но всъщност се бях посветила на новия си, бих казала, похотлив навик – да се ровя в читателските навици на хората. Това, което правех, бе отвратително. Нахлуване в интимния им свят, престъпление спрямо душите им. Започнах с картона на брат ми; сега вече не можех да спра. Това беше в природата ми – да взема нещо лошо и да го направя още по-ужасно.

Видях какви книги предпочита моята физиотерапевтка – дебели томове на писатели от деветнайсети век, в които проблемите не се решаваха с диети и упражнения. Видях, че Мат Акър, собственикът на железарския магазин, вземаше само биографии на пътешественици, хора, оставили зад гърба си дома и сигурността. Дъщерята на доктор Уайман, тийнейджърка, която се бе прибрала вкъщи за лятната ваканция от частното училище в Ню Ингланд, беше прочела всичко на Д.Х. Лорънс. Хората от старчес­кия дом в Орлон най-често поръчваха книги за екзотични места, които те вероятно никога нямаше да посетят: Египет, Париж, Венеция, Мексико. Пощальонът ми предпочиташе поезия; нищо чудно, че и малкото поща, която получавах, бе така намачкана и изцапана. Готвачът от заведението, където понякога се отбивах, който правеше ужасен омлет и още по-ужасен боровинков пай, четеше Кафка на немски.

Ако Франсис Йорк разбереше какво правех, щях да бъда уволнена на мига. Книгите, които хората четяха, разкриваха толкова много за тях, че тя смяташе каталога ни за хранилище на най-ценните им тайни; всеки картон съдържаше карта на душата на конкретния човек. Познавах философията ѝ. Не ни влизаше в работата да следим какво избират читателите ни, нито да променяме навиците и вкусовете им. Харесвах Франсис и я уважавах, но се чудех дали тя щеше да ме назначи, ако ме познаваше истински. Бях отрова много преди да започна да ровя наоколо. Дали щеше да се чувства в безопасност в компанията на човек, който знаеше повече за ефектите на арсеника, отколкото тя за десетичната система на Дюи^[1]?

Някой, пристрастен към смъртта, крадец, който не можеше да различи доброто от лошото, бялото от червеното? Сега поне имах Пеги, физиотерапевтката, която ми помагаше да се ориентирам какъв е цветът на дрехите ми; вече знаех как да избера бели блузи и черни поли за работа и да оставям червените си дрехи вкъщи. Но все още си бях аз, жената с удобните обувки, с полите под коленете и закопчаните догоре блузи и ризи.

За щастие Франсис нямаше основания да заподозре нищо от това. Бях служител за пример: любезна с посетителите, с готовност носех книги в болницата или по домовете на хората, които не можеха да се движат. Всяка седмица ходех в старческия дом, за да им доставя туристически списания и любимите им книги за пътувания. Нима някой можеше да каже, че не заслужавах доверие? Хората изобщо не се съмняваха в мен. Е, онези майки от детската читателска група май знаеха нещо, но тях не ги броях. Всъщност избягвах детския отдел. Ярките илюстрации, стихчетата, големите надежди… – всичко това ме изнервяше. Децата винаги искаха нещо: упътвания за тоалетната, вода, втора част на книги, които нямаха продължение.

В детския отдел на библиотеката прозорците бяха високи и слънчевата светлина влизаше свободно, разкривайки колко мръсни бяха рафтовете с книги. Навсякъде имаше прах. Една сутрин влязох тук с парцал и гъба. Беше учебен ден и нямаше никакви деца. Бях сама.

Почти веднага, напълно случайно, попаднах на книгата, която брат ми беше вземал два пъти от библиотеката. А може би случайности не съществуват; може би зърнах книгата с периферното си зрение и на някакво дълбоко ниво, което не можех да достигна, мозъкът ми сам бе извървял пътя до откривателството. Както и да бе станало, аз се обърнах и тя беше там, не добре пъхната сред останалите, подаваща се от лавицата. Беше старо издание на приказките на братя Грим, черна със сребристи букви. Страниците миришеха на влага; когато вдигнах книгата към носа си, кихнах и очите ми се насълзиха. И какво? Просто така се случи, че я взех от рафта. Просто така се случи, че седнах на пода с подвити крака и я разлистих.

Една от приказките вътре явно е била много любима на някого, може би на брат ми – беше с подгънати ъгълчета на началната си страница и тук-там имаше петънца от кафе. „Смъртта кръстница“, онази, която мразех и винаги пропусках. В нея щом Смъртта застанеше до леглото на болен човек, до краката му, той вече ѝ принадлежеше и умираше. За да измами Смъртта, добрият лекар обърнал болния наопаки, така че Смъртта се оказала откъм главата му и следователно не могла да го вземе. Логиката в приказките е странна и променяща се и героят няма как да знае това. Особено ако героят е рационален човек. Като лекаря във въпросната история.

Ако го направиш още веднъж, ще взема теб, вместо болния, казала Смъртта, но лекарят бил учен до дъното на душата си и не могъл да приеме, че играта на живот и смърт се играела така. Трябвало да има правила и той бил убеден, че само трябвало да обърне отново посоката на Смъртта. Но когато лекарят спасил момичето, което обичал, като я обърнал в леглото, за да промени съдбата ѝ, Смъртта наистина взела него в замяна. Просто така. Без обяснения, просто едно-едничко категорично действие. Живот за живот.

Такъв ли е краят на историята? Не и в Андерсеновите приказки, където доброто и правилното побеждават, но това бяха Грим. Имало само едно правило на играта, която играели лекарят и Смъртта, а той го пренебрегнал: когато става въпрос за смъртта, е без значение дали е глава или опашка. Никой не може да избяга.

Това бе тъжна приказка, която не признаваше логиката и отхвърляше с лекота жалките опити на смъртния рационален човек да наложи ред в нейния свят. Озадачаваше ме, че от всички хора, които биха могли да се спрат на тази мрачна, странна приказка, именно брат ми беше избрал да я чете и препрочита. Спомних си как ме бе повикал да се прибера, когато стоях навън на верандата и гледах мама, която се отдалечаваше с колата. Да се обърна, това всъщност искаше той. Ако го бях направила, Смъртта щеше ли да ни отмине?

——————-

^[1]  Десетичната класификация на Дюи (или десетична система на Дюи, Dewey Decimal Classification (DDC), Dewey Decimal System) – система за библиотечна класификация, разработена от американеца Мелвил Дюи през 1876 г., използвана и днес, макар и не в оригиналния си вид. – Б. пр.