Катерина Масети – “Мъжът от съседния гроб”

Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата – мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя – библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.

Издателство “Колибри”

Катрин Панакол – „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“

В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин – която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип – чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс – все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари – който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.

Издателство “Колибри”

Издателство “Колибри”

Тамара Гудуин е родена в богато семейство, в къща палат и никога не се е замисляла за утрешния ден. Но внезапно баща ѝ умира и животът на Тамара и майка ѝ се преобръща. Наследили само дългове, те са принудени да отидат при роднини. Сгушена до замъка Килсейни, тяхната портиерска къщичка е свят, коренно различен от начина на живот, с който е свикнала Тамара. Майка ѝ се е затворила в скръбта си и девойката, останала самотна, копнее да се върне в Дъблин.

Когато край Килсейни минава пътуваща библиотека, Тамара е заинтригувана. Погледът ѝ попада върху голяма книга с кожена подвързия, заключена с катинар. С малко помощ Тамара успява да я отвори и онова, което прочита между страниците, разтърсва света ѝ из основи. Книгата се оказва дневник на бъдещето, който по магически и увлекателен начин ѝ разкрива тайните от миналото на семейството и без да я предпазва от грешките на настоящето, ѝ показва, че понякога е необходимо да видим утрешния ден, за да разберем днешния.

Издателство “Колибри”

Издателство “Колибри”

Итън Грийн осъзнаваше ясно, че е на път да направи важна крачка. Събитието, което го очакваше, беше важно в живота на всеки мъж, не само в неговия.

Но докато си пробиваше път през множеството хора, наизлезли да пазаруват в най-натоварения ден на годината, на Итън му се искаше да беше избрал по-спокойно време.

Да пазарува в навечерието на Коледа на Пето авеню? Трябва да е полудял.

Вдиша дълбоко от студения въздух – свеж и не така влажен като в Лондон, и неволно си помисли колко малко промени са настъпили от последното му посещение в този град и същевременно колко различно е всичко.

Едва от два дни беше в Ню Йорк; изненада се от лекотата, с която си спомняше пътя и ориентирите, които не беше забравил. Почувства как блъсканицата в метрото при пътуването до търговската част и обратно, мирисът на протърканите седалки от винил в такситата,  незнаещата стихване глъч от милиардите шумове с всевъзможен произход му вляха бодрост. Типичната за този град врява придаде нова бодрост в стъпките му и  за пръв път от години се оживи.

Итън бързаше, усещаше живо как минутите текат, а тълпите, както по всичко личеше, се сгъстяваха. Времето му беше малко.

До него Дейзи пристисна кратко ръката му, сякаш предугадила опасенията му, макар че нямаше как да знае какво е намислил. Трябвало да се отбият на още едно място, преди да се върнат в топлия си апартамент в хотела, само това й беше казал. Дейзи знаеше колко мрази стълпотворенията (тъкмо заради тях и самото пазаруване) и вероятно се опитваше да го успокои.

Как ли щеше да реагира Дейзи? Все пак от известно време идеята току изникваше и не беше като да са я споменали само веднъж-дваж, затова планът му днес не би трябвало да предизвика някаква огромна изненада. Струваше му се страшно въодушевена, а на Итън му се прииска да беше поговорил с нея за намеренията му – обикновено обсъждаха заедно и подробно важните въпроси – всъщност се притесняваше, това беше истината. Ами ако тя не посрещне идеята радушно, както той очакваше? Топка от нерви като че заседна в гърлото му, докато размишляваше. Скоро щеше да разбере какво мисли Дейзи по въпроса, особено щом наближат мястото, за което се бяха запътили.

Днес Дейзи изглеждаше невероятно красива, мина през ума му. Облечена беше в дебели дрехи, които я предпазваха от ледения студ. Изпод тъмната й вълнена шапка се бяха подали руси кичурчета, а носът й се показваше над черен бродиран шал. Ню Йорк й допадна въпреки студа. Итън си знаеше, че ще стане така, а и имаше ли човек, който да не знае, че градът, който никога не спи, е най-красив около Коледа. Да, идеята му беше добра, успокои се Итън. Всичко щеше да е наред.

Най-накрая двамата се пребориха с навалицата от наизлезли да пазаруват в последния момент хора и се добраха до ъгъла на Пето авеню и Петдесет и седма улица. Итън погледна ококорилата изненадано очи Дейзи, улови я за ръка и двамата се насочиха към входа.

– Какво става? – попита тя с тъничък гласец и погледът й се насочи към познатата и украсена със зелени борови клонки, специално за коледните празници плоча от полиран гранит, поставена до входа и с отличителния надпис от елегантно изписани букви. – Какво правим тук?

– Казах ти, че трябва да взема една покупка – Итън я поведе към вътрешността на зданието и й смигна, докато въртящите се врати не ги въведоха в осветените зали на „Тифани“.

Първият етаж с високите тавани и неограничавания от колони простор на мига омая Дейзи. Удивеният й поглед обходи дългите редици от стъклени витрини, иззад които скъпоценните камъни от бижутата примамливо отразяваха светлината и проблясваха.

– Толкова е красиво – прошепна тя благоговейно и застина насред пътеката, а върволицата от не по-малко омаяните купувачи и туристи, до един загубили ума и дума от витрините с възхитителни скъпоценности, я заобикаляше. „Тифани“ беше един от малкото магазини в Манхатън, който не използваше разточителна празнична украса. Проблясващите му скъпоценности не се нуждаеха от много-много допълнително разкрасяване на обстановката и заедно с непогрешимата романтична и примамлива атмосфера на „Тифани“ бяха повече от достатъчни за създаването на онова типично за Коледа магическо усещане.

– Нали е красиво? – с въпроса си Итън показа, че разбира смайването й. Вече бяха в „Тифани“ и притеснението му се стопи. Улови я за ръка и я поведе между витрините навътре към асансьорите в задната част. Дебелият килим на пода донесе отмора за краката му.

– Къде отиваме? – Дейзи го следваше с неохота. – Не бързай толкова! Не можем ли да поразгледаме? За пръв път съм тук… къде отиваме? – смаяно повтори въпроса си, когато вратите на асансьора се отвориха.

– Втория етаж, моля – рече Итън.

– Разбира се, сър – отвърна облеченото в костюм и с шапка пиколо, което изискано сведе глава в нисък поклон, а после се усмихна към Дейзи. – Мадам?

– Но… защо ни е да ходим там? – шепнешком попита тя и Итън се досети, че е прочела какво има на етажа, за който се бяха запътили, от високо разположеното табло с плана на магазина. Виждаше, че Дейзи е като омаяна от мястото, но той знаеше, че завладялото я на приземния етаж смайване щеше да е нищо работа пред впечатлението от втория етаж.

Сърцето на Итън заби неудържимо, щом вратите на асансьора се затвориха. Нямаше ли да се разстрои Дейзи? Вероятно трябваше открито да я попита какво мисли по въпроса, но реши, че изненадата щеше да я зарадва, а и вярваше, че е важно тя да е част от нея.

– Вече ти казах – отвърна той, – трябва да взема нещо.

Дейзи зяпна.

– Ти нали … – дъхът й секна, проумяла изведнъж какво е намислил. От изражението й Итън не разгада отношението й, реши, че присъствието на пиколото я смущава, и затова се сдържа да го поразпита.

След няколко секунди вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха в облицования с ламперия салон на прочутия Диамантен етаж на „Тифани“, откъдето Итън трябваше да вземе покупката си.

– Не мога да повярвам! – възкликна Дейзи, докато вървяха към шестоъгълните витрини от дърво и стъкло. Въртеше глава наляво-надясно и оглеждаше щастливите двойки из салона, на които поднасяха шампанско, докато те обсъждаха вероятно най-важната покупка в живота си. – Наистина не мога да повярвам! Затова ли дойде тук?

Притеснен, Итън се усмихна.

– Знам, че трябваше да ти подскажа…

– А, господин Грийн – възрастен и с елегантен вид продавач се запъти към Итън преди който и да било от двамата да успее да каже друго. – Удоволствие е да ви видя отново. Всичко е наред и готово. По телефона забравих да ви попитам и не бяхме сигурни, дали ще поискате поръчката ви да бъде опакована като подарък, или държите най-напред да я покажете на дамата…

Продавачът се усмихна към Дейзи, която засия насреща му с широко отворени очи.

– О, да, моля, нека го видя! – възкликна тя, а после виновно закри уста с ръка, осъзнала, че трябва да се държи по-прилично, особено на подобно място.

Итън прикри усмивката си.

– Ами тогава заповядайте – отвърна възрастният господин с нисък и любезен глас и им показа прочутата по цял свят малка синя кутийка. Постави я тържествено на стъклената витрина пред Дейзи и отвори капачето. Вътре стоеше избраният преди два дни от Итън платинен пръстен със скъпоценен камък.

Размерът на пръстена трябваше да се коригира – по тази причина идваше да го вземе днес, – но едва сега осъзна ясно какъв добър избор е направил. Пръстенът беше с класически за „Тифани“ дизайн: диамантът леко изпъкваше над халката, придържан от шест зъбчета, които му придаваха допълнителен блясък.

– Как ти се струва? – попита той омагьосаната от красивия пръстен Дейзи. Въпросът на Итън обаче не се отнасяше до пръстена.

Когато Дейзи го погледна, по изражението й прочете всичко, което искаше да знае.

– Татко, изборът ти е безупречен – увери го осемгодишната му дъщеричка, – а Ванеса със сигурност ще се влюби в него!

……………………………………….

Сега докато двамата с Дейзи чакаха продавача от „Тифани“ да опакова поръчката му като подарък, Итън почувства облекчение, че както личеше, всичко се нареждаше. Разбира се, все оставаше една малка подробност – как ще се отнесе към предложението му  Ванеса, но той вярваше, че знае как ще реагира тя.

Най-малкото как ще реагира на пръстена.

От Джейн знаеше – а тя говореше за „Тифани“ с думи на поет, – че прословутата синя кутийка е неизменна част за всеки истински нюйорски приказен романс. В света нямаше жена, която да може да й устои, така вярваше Джейн. Магазинът и скъпоценните му украшения изпълваха с вълшебна омая мечтите на милиони хора.

Джейн се разтапяше при мисълта, че може да получи бижу от „Тифани“, и Итън съжаляваше, че така и не му се удаде възможност да й подари един от техните прочути диамантени пръстени.

Надяваше се Ванеса да оцени жеста по достойнство и почти не се съмняваше, че така и ще стане, тъй като тя имаше вкус към фините и изискани неща в живота. В работата си влагаше етика и посветеност, които свидетелстваха, че може да си позволи най-доброто и ако питаха Итън, тя заслужаваше само най-доброто.

Замисли се за цената на пръстена и едва преглътна. Отново почувства благодарност за акциите, които беше продал изгодно преди няколко месеца. Акциите бяха подарък от баща му и именно продажбата им позволи на Итън да похарчи толкова щедра сума за диамант, както и за апартамент в хотел „Плаза“.

– Как предпочитате да опаковаме кутийката: с нашата класическа бяла панделка или с опаковка в духа на празника? – попита го продавачът. – Може би червена панделка?

– Дейзи? – Итън предостави решението на дъщеря си.

Тя се позамисли.

– Нека е бялата.

– Класически стил „Тифани“ – съгласи се с усмивка продавачът. – Добър нюх имате, млада госпожице.

Дейзи отново се усмихна и погледът й се премести от продавача към баща й.

– Моята майка ми разказваше за това място – стеснително призна тя. – Каза ми, че „Тифани“ е много особено място, пълно с магия и романтика.

Продавачът погледна Итън, който се усмихна и безмълвно призна, че Дейзи е във възрастта, когато приказките са важни.

– Майката на Дейзи вече не е с нас, но тя беше вярна почитателка на „Тифани“ – обясни Итън на продавача. Знаеше, че Джейн несъмнено е разказвала приказни чудесии за магазина ведно с историите й за Ню Йорк. Жената, която беше любовта на живота му, беше старомодна романтичка, която вярваше в небивалици като съдбата и тайнствата на вселената.

Вярата в приказките не помогна на Джейн, помисли си той, но напоследък сякаш и Дейзи започваше да вярва в същите неща. От друга страна, тя беше осемгодишно момиченце. Стените в спалнята й бяха облепени от горе до долу с плакати на принцеси и еднорози, може би за нейната възраст това е нормално.

Във всеки случай Итън с облекчение откри тази по-мечтателна част в характера на дъщеря му, тъй като безвременната загуба на майка й превърна дъщеричката му в сериозно, нервно момиченце, склонно да се притеснява за щяло и нещяло.

– А – кимна мъжът с разбиране. Приведе се, за да се изравни с Дейзи. – Ами да, това е особено място и както сама виждате, и в този момент наоколо се случват много романтични истории.

Продавачът посочи другите клиенти, които бяха обвити в свои собствени проблясващи сфери от мечти.

– Трябва да призная, че и аз самият съм преживял на няколко пъти магически мигове във времето, през което работя тук. Както например магията, че ви срещнах, малка госпожице – добави той и намигна, а Дейзи се изчерви от щастие.

Итън гледаше Дейзи,  усмивката й накара сърцето му да политне.

Поставиха важното пакетче на сигурно в яркосинята торбичка и продавачът я подаде на Итън. Дейзи обаче побутна ръката му и сама грабна фините й дръжки.

– Може ли аз да го нося? – попита тя, вперила поглед в торбичката, сякаш съдържаше рядка скъпоценност.

Така си и беше.

– Може, разбира се.

Сияещият Итън постави документите от покупката във вът­решния джоб на сакото си. Не смееше и да се надява за по-добра реакция от страна на Дейзи и повече от всякога беше убеден, че пътуването на трима им – Итън, Ванеса и Дейзи до Ню Йорк е първата стъпка от прекрасният им общ път, който им предстоеше.

Улови дъщеря си за ръка, пожела на приветливия продавач от „Тифани“ прекрасни коледни празници и двамата с Дейзи се запътиха обратно навън, за да се присъединят към тълпите пазаруващи по Пето авеню.

„Малка кутийка от „Тифани” е десетият й роман. В Италия през 2011 г. книгата оглавява класацията на най-продаваните заглавия за почти година. Филмовите права на „Малка кутийка от „Тифани” са закупени от голямо холивудско студио. Именно с това заглавие Мелиса Хил дебютира на българския пазар.

Интервю с Мелиса Хил – за бижутата, „Тифани“ и мъничко магия

от сайта Off the shelf.com

Кога започнахте да пишете?

Започнах да пиша през 2002 г., след като по време на един дълъг полет прочетох ужасно скучна и разочароваща книга. Наивно реших, че мога да се справя по-добре и съпругът ми ме предизвика да го направя. Скоро открих, че писането на романи е много по-трудно, отколкото предполагах, но въпреки трудностите ми доставяше огромно удоволствие. След като му се посветих, вече просто не мога да спра!

Имах изключителния късмет да си намеря агент само месец след написването на първата си книга, Something You Should Know, а няколко месеца по-късно вече имах и издател. Когато погледна назад, разбирам, че наистина е било огромен късмет, a тогава ми се струваше направо невъзможно. Бях толкова объркана, че когато агентът ми се обади и спомена нещо за аванс, си помислих, че аз трябва да платя на издателите, за да издадат книгата ми. И, честно казано, бях готова да го направя!

За колко време пишете един роман?

Обикновено ми отнема шест месеца да напиша първия вариант и после още месец-два, за да го редактирам. Но „Малка кутийка от „Тифани” бе по-различен случай, защото докато я пишех, родих дъщеря си и така процесът се забави. Обикновено пиша грубо по две книги на година – една изцяло моя и една в съавторство със съпруга ми. Определено е предизвикателство, но от самото начало с Кевин имаме строга система, така че, когато единият пише, другият се грижи за бебето и обратното.

Как ви хрумна идеята за „Малка кутийка от „Тифани”?

Хареса ми идеята за малката синя кутийка – моите издатели ми подариха красива гривна, за късмет, от „Тифани”, когато романът ми Before I Forget влезе като номер 1 в класациите. Скоро след това пътувах до Ню Йорк и отидох в „Тифани”, за да купя нещо в допълнение към гривната, и видях всички онези двойки, обикалящи етажите в търсене на най-подходящия начин да изразят любовта си. Всички кутийки изглеждаха еднакво и тогава ми хрумна – ами ако някой ги размени, ако подаръците бъдат объркани?

Кой е любимият ви персонаж от книгата?

Сигурна съм, че много читатели няма да са съгласни, но ще кажа Гари. Беше ми много забавно да пиша за него, защото макар на моменти да е толкова досаден, той без съмнение е най-пълноценно изграден герой, характерът му е най-ярък. Трудно му е да бъде откровен за чувствата си, предпочита да се крие зад маската на мачо, което според мен е много характерно за ирландските мъже.

Кой е най-ценният момент от кариерата ви на писател досега?

Мисля, че за повечето автори да станат номер 1 в литературните класации е най-специалното преживяване в живота им. Честно казано, изобщо не го очаквах, защото дълго време книгата ми (Never Say Never) стоя на второ място веднага след избора на Ричард и Джуди (водещи на популярно шоу, чиито препоръки влияят много на литературните класации) и не смятах, че може да мине по-напред. Но някак си това стана и още помня чувството на вълнение и чиста радост, които ме обзеха тогава.

По какво работите сега? За какво ще става дума в следващия ви роман?

В момента пиша нова книга за ирландска двойка – има много забавни перипетии, но в центъра на историята е следното: те възнамеряват да сключат брак в чужбина, въпреки протестите на приятелите и семействата си, които искат голяма традиционна сватба, с шафери, църква и т.н.

Десетилетия по-късно, именно в магазин на прословутата бижутерия, се ражда идеята за романа „Малка кутийка от „Тифани”, превърнал се в бестселър. Ирландската писателка Мелиса Хил споделя: „Хареса ми идеята за малката синя кутийка – моите издатели ми подариха красива гривна, за късмет, от „Тифани”. Скоро след това пътувах до Ню Йорк и отидох в магазин от тази верига, за да купя нещо в допълнение към гривната, и видях всички онези двойки, обикалящи етажите в търсене на най-подходящия начин да изразят любовта си. Всички кутийки изглеждаха еднакво и тогава ми хрумна – ами ако някой ги размени, ако подаръците бъдат объркани…”

 Малка кутийка от „Тифани”

 Мелиса Хил

 Нима има момиче, което да не мечтае за нещо от „Тифани”?

Размяната на две малки кутийки от „Тифани” заплита съдбите на четирима души.

На Пето авеню в Ню Йорк двама различни мъже купуват подаръци за жените, които обичат. Гари избира гривна за приятелката си Рейчъл, за да й благодари, че е платила за страхотната им почивка в Ню Йорк. А и защото е оставил пазаруването за Коледа в последния момент и май няма друг избор. Итън търси нещо по-специално – годежен пръстен за първата жена, която е успяла да го направи щастлив след загубата на любовта на живота си. Но когато подаръците на двамата се объркват, животът на двойките се променя завинаги…

Дали съдбата няма други планове за тях? Или просто част от магията на „Тифани” се носи във въздуха…

Отзиви:

„Ще харесате тази забавна, сърдечна и романтична книга!”  Closer

„Чудесна, изпълнена с хумор книга, която ще задържи вниманието на читателя от първата до последната страница… Съвременна приказка с малко романтично вълшебство.” Irish Independent

„Романът на Мелиса Хил е красива лудория, с лек елемент на мистерия.” Marie Claire

„Вземете тази книга, отворете първата страница и се насладете на нещо магическо от

„Тифани”.”  Evening Herald

След като разгада мистерията на прочутата картина „Пролет” на Сандро Ботичели в бестселъра „Тайната на Ботичели”, Марина Фиорато отново черпи вдъхновение от живота и творчеството на един от най-талантливите художници на Ренесанса – Бернардино Луини. Неговото име се свързва и със създаването на най-старата бадемова напитка – амаретото.

 Романът „Мадоната на бадемите” разкрива историята за любовта, от която са родени най-известният ликьор Amaretto Disaronno и някои от най-красивите фрески на ренесансовата живопис, изрисувани от ученикa на Леонардо да Винчи – Бернардино Луини (ок.1480/82-1532). Смята се, че Луини е работил с Леонардо. В източници от онази епоха се казва, че „е взел от него толкова, колкото способностите и родословието са му позволили”. Много от творбите му са приписвани на Леонардо. Луини е особено известен с грациозните си женски образи с издължени очи, наречени от Владимир Набоков „луинески” в романа му „Венецианката”.

„Много малко се знае за живота на Бернардино Луини, затова си позволих волността да добавя редица фикционални подробности към историята. Но работата му говори сама за себе си. Ако ходите в Италия, непременно се отбийте в красивата църква „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно (днес наричана „Сантуарио Беата Верджине деи Мираколи“). Но ако искате да видите истинския гений на Бернардино, прекрачете прага на манастира „Сан Маурицио“ (бившият „Монастерио Маджоре“) в Милано, чиито стенописи са върховото достижение на великия художник.” – споделя Марина Фиорато.

Провокирана от живота и таланта на Бернардино Луини, Марина Фиорато разкрива в „Мадоната на бадемите” историята за любовта, която вдъхновява художника да създаде един от своите шедьоври.

Когато през 1503 младият Луини се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…

През 1525 г. Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи” в Сароно.

Художникът и моделът му се влюбват  и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър – тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…

И днес хората се наслаждават на Amaretto Disaronno, но малцина знаят историята за любовта, която е вложила горчиво-сладката си тайна в него.

„И до днес Симонета ди Сароно живее по стените на „Свети Мавриций“ в лицето на всяка светица и на всяка Мария Магдалина, както и в Сароно, където всяка Мадона е тази същата дама. Голяма част от тези свети жени на едно или друго място върху одеждите си носят символа на сърце от бадемови листа. За мен – казва Фиорато – това е повече от доказателство, че тази красавица с червената коса, белите ръце и прихлупените ломбардски очи е била неразривна част от живота на Бернардино Луини, както и от сърцето му. А може би никога не е съществувала.”

На 16 юли издателството ще представи световноизвестна авторка, но непозната все още за българската аудитория – Мелиса Хил. Книгите й са добре познати в Ирландия и Великобритания, където младата дама получава прозвището „кралицата на неочакваните обрати”. Последната й книга -  „Малка кутийка от Тифани” става бестселър и в Италия, където през 2011 г. оглавява почти година класацията за най-продаваните заглавия. Филмовите права на романа са закупени от голямо холивудско студио. Именно с това заглавие Мелиса Хил ще дебютира на българския пазар.

„Малка кутийка от Тифани” е съвременна приказка с романтично вълшебство.

Нима има момиче, което да не мечтае за нещо от „Тифани”? На Пето авеню в Ню Йорк двама различни мъже купуват подаръци за жените, които обичат. Гари купува на приятелката си Рейчъл гривна, за да й благодари, че е платила за страхотната им почивка в Ню Йорк. А и защото е оставил пазаруването на подаръците за Коледа в последния момент и май няма друг избор. Итън търси нещо по-специално – годежен пръстен за първата жена, която е успяла да го направи щастлив след загубата на любовта на живота си. Но когато подаръците на двамата се объркват, животът на двойките се променя завинаги. Дали съдбата няма други планове за тях? Или просто част от магията на „Тифани” се носи във въздуха…

В края на месеца почитателките на кралицата на чиклита – Софи Кинсела, ще бъдат приятно изненадани с новия й роман „Имам номера ти!”.

Попи Уайт никога не се е чувствала голяма късметлийка. Скоро ще се омъжи за съвършения мъж, но в един-единствен следобед перспективата й за „и заживели щастливи завинаги” е на път да се провали. Не само че загубва годежния си пръстен, но в паниката, която я обзема, изчезва и телефонът й. Докато обикаля трескаво из фоайето на хотела, забелязва в едно кошче захвърлен телефон. Решава да го задържи и да го използва вместо своя – сега може да остави на хотела номер, на който да й се обадят, когато намерят пръстена й. След невероятни и непредсказуеми обрати, Попи ще разбере, че й предстои не сватба, а най-голямата изненада на живота й.

Амарето

– Аманте?

– Амаре?

– Амареца?

– Наистина! Защо да не вземем тогава да кръстим напитката „Манодората“? Защото не би могла да се роди, ако не бяхте вие!

Манодората поклати тъмната си глава и кадифеният шлейф на шапката му се разлюля над раменете му.

– Не става! – отсече. – Аз съм добре познат по тези части на страната, а една асоциация с евреин няма да помогне с нищо на продажбите ви! Нека по-добре се насочим към други варианти.

– Ами… старата латинска дума за бадем е амигдала…

– Което означава какво?

– Доколкото знам, сливица в гърлото.

– Ха! – изсмя се Манодората. – И това ако е подходящо име за напитка! Нещо друго?

Симонета отново опита еликсира си. Все още не се чувстваше готова да разкрие на приятеля си просветлението, което бе получила, докато приготвяше напитката, защото в нея бе дестилирала и щастието си, и болката си, родени от чувствата ѝ към Бернардино.

– Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов – амаре, и за горчилка – амареца, са много близки.

Манодората кимна и отбеляза:

– Би могло да се каже, че където има любов, има и горчилка, защото думата амаре се съдържа в началото на амаре-ца.

– Значи любовта завършва с горчилка, така ли? – усмихна се тъжно Симонета. – Не особено окуражаващо, не мислите ли?

– Ала вярно.

– Не и за вас. Ето, вие си имате вашата Ребека, имате си и прекрасните синове!

– Дори и най-влюбените рядко умират в един и същи ден. В крайна сметка всеки от нас остава сам, но любовта живее вечно, както вече обсъждахме с вас.

Симонета потрепери при мисълта за Бернардино. Дали още я помнеше, или вече лежеше в обятията на друга жена, където и да се намираше? Да, горчива мисъл наистина.

– Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя!

Ето как ликьорът „Амарето“ получи името си. И от мига, в който това стана, Симонета и Манодората се задействаха светкавично. Манодората доведе цяла група еврейски работници, които да оберат бадемите и да подрежат дърветата правилно за следващата реколта. Процесът се надзираваше от господарката на замъка – тя обясни на дърварите онова, което ѝ бе обяснил Лоренцо: „Клоните трябва да бъдат разположени така, че между тях да може да премине лястовица, без да си свива крилете“. Когато това беше направено и клоните на дърветата бяха подходящо разредени, Симонета се загледа изпод сводовете на входа на дома си и действително зърна една от въпросните дребни птици да се спуска между клоните на горичката. И точно както трябваше да стане, лястовицата нямаше нужда да свива криле, за да прелети. Потрепери от лошо предчувствие – спомни си, че римляните някога бяха възприемали като зла поличба да видиш лястовица в полет. Побърза да се отърси от това чувство и влезе в кухните, където жените, наети от еврейския ѝ приятел, жужаха като огромен кошер пчели, заети да приготвят неповторимата бадемова смес.

Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.

От Венеция пък пристигна най-ценният товар – прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна – бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.