Итън Грийн осъзнаваше ясно, че е на път да направи важна крачка. Събитието, което го очакваше, беше важно в живота на всеки мъж, не само в неговия.

Но докато си пробиваше път през множеството хора, наизлезли да пазаруват в най-натоварения ден на годината, на Итън му се искаше да беше избрал по-спокойно време.

Да пазарува в навечерието на Коледа на Пето авеню? Трябва да е полудял.

Вдиша дълбоко от студения въздух – свеж и не така влажен като в Лондон, и неволно си помисли колко малко промени са настъпили от последното му посещение в този град и същевременно колко различно е всичко.

Едва от два дни беше в Ню Йорк; изненада се от лекотата, с която си спомняше пътя и ориентирите, които не беше забравил. Почувства как блъсканицата в метрото при пътуването до търговската част и обратно, мирисът на протърканите седалки от винил в такситата,  незнаещата стихване глъч от милиардите шумове с всевъзможен произход му вляха бодрост. Типичната за този град врява придаде нова бодрост в стъпките му и  за пръв път от години се оживи.

Итън бързаше, усещаше живо как минутите текат, а тълпите, както по всичко личеше, се сгъстяваха. Времето му беше малко.

До него Дейзи пристисна кратко ръката му, сякаш предугадила опасенията му, макар че нямаше как да знае какво е намислил. Трябвало да се отбият на още едно място, преди да се върнат в топлия си апартамент в хотела, само това й беше казал. Дейзи знаеше колко мрази стълпотворенията (тъкмо заради тях и самото пазаруване) и вероятно се опитваше да го успокои.

Как ли щеше да реагира Дейзи? Все пак от известно време идеята току изникваше и не беше като да са я споменали само веднъж-дваж, затова планът му днес не би трябвало да предизвика някаква огромна изненада. Струваше му се страшно въодушевена, а на Итън му се прииска да беше поговорил с нея за намеренията му – обикновено обсъждаха заедно и подробно важните въпроси – всъщност се притесняваше, това беше истината. Ами ако тя не посрещне идеята радушно, както той очакваше? Топка от нерви като че заседна в гърлото му, докато размишляваше. Скоро щеше да разбере какво мисли Дейзи по въпроса, особено щом наближат мястото, за което се бяха запътили.

Днес Дейзи изглеждаше невероятно красива, мина през ума му. Облечена беше в дебели дрехи, които я предпазваха от ледения студ. Изпод тъмната й вълнена шапка се бяха подали руси кичурчета, а носът й се показваше над черен бродиран шал. Ню Йорк й допадна въпреки студа. Итън си знаеше, че ще стане така, а и имаше ли човек, който да не знае, че градът, който никога не спи, е най-красив около Коледа. Да, идеята му беше добра, успокои се Итън. Всичко щеше да е наред.

Най-накрая двамата се пребориха с навалицата от наизлезли да пазаруват в последния момент хора и се добраха до ъгъла на Пето авеню и Петдесет и седма улица. Итън погледна ококорилата изненадано очи Дейзи, улови я за ръка и двамата се насочиха към входа.

– Какво става? – попита тя с тъничък гласец и погледът й се насочи към познатата и украсена със зелени борови клонки, специално за коледните празници плоча от полиран гранит, поставена до входа и с отличителния надпис от елегантно изписани букви. – Какво правим тук?

– Казах ти, че трябва да взема една покупка – Итън я поведе към вътрешността на зданието и й смигна, докато въртящите се врати не ги въведоха в осветените зали на „Тифани“.

Първият етаж с високите тавани и неограничавания от колони простор на мига омая Дейзи. Удивеният й поглед обходи дългите редици от стъклени витрини, иззад които скъпоценните камъни от бижутата примамливо отразяваха светлината и проблясваха.

– Толкова е красиво – прошепна тя благоговейно и застина насред пътеката, а върволицата от не по-малко омаяните купувачи и туристи, до един загубили ума и дума от витрините с възхитителни скъпоценности, я заобикаляше. „Тифани“ беше един от малкото магазини в Манхатън, който не използваше разточителна празнична украса. Проблясващите му скъпоценности не се нуждаеха от много-много допълнително разкрасяване на обстановката и заедно с непогрешимата романтична и примамлива атмосфера на „Тифани“ бяха повече от достатъчни за създаването на онова типично за Коледа магическо усещане.

– Нали е красиво? – с въпроса си Итън показа, че разбира смайването й. Вече бяха в „Тифани“ и притеснението му се стопи. Улови я за ръка и я поведе между витрините навътре към асансьорите в задната част. Дебелият килим на пода донесе отмора за краката му.

– Къде отиваме? – Дейзи го следваше с неохота. – Не бързай толкова! Не можем ли да поразгледаме? За пръв път съм тук… къде отиваме? – смаяно повтори въпроса си, когато вратите на асансьора се отвориха.

– Втория етаж, моля – рече Итън.

– Разбира се, сър – отвърна облеченото в костюм и с шапка пиколо, което изискано сведе глава в нисък поклон, а после се усмихна към Дейзи. – Мадам?

– Но… защо ни е да ходим там? – шепнешком попита тя и Итън се досети, че е прочела какво има на етажа, за който се бяха запътили, от високо разположеното табло с плана на магазина. Виждаше, че Дейзи е като омаяна от мястото, но той знаеше, че завладялото я на приземния етаж смайване щеше да е нищо работа пред впечатлението от втория етаж.

Сърцето на Итън заби неудържимо, щом вратите на асансьора се затвориха. Нямаше ли да се разстрои Дейзи? Вероятно трябваше открито да я попита какво мисли по въпроса, но реши, че изненадата щеше да я зарадва, а и вярваше, че е важно тя да е част от нея.

– Вече ти казах – отвърна той, – трябва да взема нещо.

Дейзи зяпна.

– Ти нали … – дъхът й секна, проумяла изведнъж какво е намислил. От изражението й Итън не разгада отношението й, реши, че присъствието на пиколото я смущава, и затова се сдържа да го поразпита.

След няколко секунди вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха в облицования с ламперия салон на прочутия Диамантен етаж на „Тифани“, откъдето Итън трябваше да вземе покупката си.

– Не мога да повярвам! – възкликна Дейзи, докато вървяха към шестоъгълните витрини от дърво и стъкло. Въртеше глава наляво-надясно и оглеждаше щастливите двойки из салона, на които поднасяха шампанско, докато те обсъждаха вероятно най-важната покупка в живота си. – Наистина не мога да повярвам! Затова ли дойде тук?

Притеснен, Итън се усмихна.

– Знам, че трябваше да ти подскажа…

– А, господин Грийн – възрастен и с елегантен вид продавач се запъти към Итън преди който и да било от двамата да успее да каже друго. – Удоволствие е да ви видя отново. Всичко е наред и готово. По телефона забравих да ви попитам и не бяхме сигурни, дали ще поискате поръчката ви да бъде опакована като подарък, или държите най-напред да я покажете на дамата…

Продавачът се усмихна към Дейзи, която засия насреща му с широко отворени очи.

– О, да, моля, нека го видя! – възкликна тя, а после виновно закри уста с ръка, осъзнала, че трябва да се държи по-прилично, особено на подобно място.

Итън прикри усмивката си.

– Ами тогава заповядайте – отвърна възрастният господин с нисък и любезен глас и им показа прочутата по цял свят малка синя кутийка. Постави я тържествено на стъклената витрина пред Дейзи и отвори капачето. Вътре стоеше избраният преди два дни от Итън платинен пръстен със скъпоценен камък.

Размерът на пръстена трябваше да се коригира – по тази причина идваше да го вземе днес, – но едва сега осъзна ясно какъв добър избор е направил. Пръстенът беше с класически за „Тифани“ дизайн: диамантът леко изпъкваше над халката, придържан от шест зъбчета, които му придаваха допълнителен блясък.

– Как ти се струва? – попита той омагьосаната от красивия пръстен Дейзи. Въпросът на Итън обаче не се отнасяше до пръстена.

Когато Дейзи го погледна, по изражението й прочете всичко, което искаше да знае.

– Татко, изборът ти е безупречен – увери го осемгодишната му дъщеричка, – а Ванеса със сигурност ще се влюби в него!

……………………………………….

Сега докато двамата с Дейзи чакаха продавача от „Тифани“ да опакова поръчката му като подарък, Итън почувства облекчение, че както личеше, всичко се нареждаше. Разбира се, все оставаше една малка подробност – как ще се отнесе към предложението му  Ванеса, но той вярваше, че знае как ще реагира тя.

Най-малкото как ще реагира на пръстена.

От Джейн знаеше – а тя говореше за „Тифани“ с думи на поет, – че прословутата синя кутийка е неизменна част за всеки истински нюйорски приказен романс. В света нямаше жена, която да може да й устои, така вярваше Джейн. Магазинът и скъпоценните му украшения изпълваха с вълшебна омая мечтите на милиони хора.

Джейн се разтапяше при мисълта, че може да получи бижу от „Тифани“, и Итън съжаляваше, че така и не му се удаде възможност да й подари един от техните прочути диамантени пръстени.

Надяваше се Ванеса да оцени жеста по достойнство и почти не се съмняваше, че така и ще стане, тъй като тя имаше вкус към фините и изискани неща в живота. В работата си влагаше етика и посветеност, които свидетелстваха, че може да си позволи най-доброто и ако питаха Итън, тя заслужаваше само най-доброто.

Замисли се за цената на пръстена и едва преглътна. Отново почувства благодарност за акциите, които беше продал изгодно преди няколко месеца. Акциите бяха подарък от баща му и именно продажбата им позволи на Итън да похарчи толкова щедра сума за диамант, както и за апартамент в хотел „Плаза“.

– Как предпочитате да опаковаме кутийката: с нашата класическа бяла панделка или с опаковка в духа на празника? – попита го продавачът. – Може би червена панделка?

– Дейзи? – Итън предостави решението на дъщеря си.

Тя се позамисли.

– Нека е бялата.

– Класически стил „Тифани“ – съгласи се с усмивка продавачът. – Добър нюх имате, млада госпожице.

Дейзи отново се усмихна и погледът й се премести от продавача към баща й.

– Моята майка ми разказваше за това място – стеснително призна тя. – Каза ми, че „Тифани“ е много особено място, пълно с магия и романтика.

Продавачът погледна Итън, който се усмихна и безмълвно призна, че Дейзи е във възрастта, когато приказките са важни.

– Майката на Дейзи вече не е с нас, но тя беше вярна почитателка на „Тифани“ – обясни Итън на продавача. Знаеше, че Джейн несъмнено е разказвала приказни чудесии за магазина ведно с историите й за Ню Йорк. Жената, която беше любовта на живота му, беше старомодна романтичка, която вярваше в небивалици като съдбата и тайнствата на вселената.

Вярата в приказките не помогна на Джейн, помисли си той, но напоследък сякаш и Дейзи започваше да вярва в същите неща. От друга страна, тя беше осемгодишно момиченце. Стените в спалнята й бяха облепени от горе до долу с плакати на принцеси и еднорози, може би за нейната възраст това е нормално.

Във всеки случай Итън с облекчение откри тази по-мечтателна част в характера на дъщеря му, тъй като безвременната загуба на майка й превърна дъщеричката му в сериозно, нервно момиченце, склонно да се притеснява за щяло и нещяло.

– А – кимна мъжът с разбиране. Приведе се, за да се изравни с Дейзи. – Ами да, това е особено място и както сама виждате, и в този момент наоколо се случват много романтични истории.

Продавачът посочи другите клиенти, които бяха обвити в свои собствени проблясващи сфери от мечти.

– Трябва да призная, че и аз самият съм преживял на няколко пъти магически мигове във времето, през което работя тук. Както например магията, че ви срещнах, малка госпожице – добави той и намигна, а Дейзи се изчерви от щастие.

Итън гледаше Дейзи,  усмивката й накара сърцето му да политне.

Поставиха важното пакетче на сигурно в яркосинята торбичка и продавачът я подаде на Итън. Дейзи обаче побутна ръката му и сама грабна фините й дръжки.

– Може ли аз да го нося? – попита тя, вперила поглед в торбичката, сякаш съдържаше рядка скъпоценност.

Така си и беше.

– Може, разбира се.

Сияещият Итън постави документите от покупката във вът­решния джоб на сакото си. Не смееше и да се надява за по-добра реакция от страна на Дейзи и повече от всякога беше убеден, че пътуването на трима им – Итън, Ванеса и Дейзи до Ню Йорк е първата стъпка от прекрасният им общ път, който им предстоеше.

Улови дъщеря си за ръка, пожела на приветливия продавач от „Тифани“ прекрасни коледни празници и двамата с Дейзи се запътиха обратно навън, за да се присъединят към тълпите пазаруващи по Пето авеню.