Откъс от книгата “Ледената кралица”

Ето още една книга, която да вземете със себе си за ваканцията или за уикенда на вилата. Авторката Алис Хофман е непозната на българската публика.

Това е първата книга, с която българските читатели ще открият света й. Романът е вълнуваща история за любовта, загубата и болката, за прошката и духовното възраждане. Издателство Kръгозор подарява един откъс от книгата на читателите на Na tochki.

 Огън

Каква е разликата между любовта и манията? Нали и двете те държат буден по цяла нощ, лутащ се из улиците, жертва на своето въображение, на своето сърце? Нали и при двете усещаш, че потъваш с главата напред в подвижните пясъци, които безмилостно се затварят над теб? Не е ли всеки влюбен мъж глупак, а всяка влюбена жена – робиня?

Любовта е като дъжда: превръща се в лед или изчезва. В един миг я виждаш, в другия не можеш да я откриеш колкото и да търсиш. Любовта се изпарява; манията е по-истинска, тя боли като карфица, на която си седнал, без да се усетиш, като камъче в обувката. Не е прашинка в окото, която лесно можеш да махнеш, мигайки няколко пъти. Сутрешно обаждане, изпълнено със съжаление. Писмо, в което пише: Скъпа моя, сбогом… Манията има вкус на нещо познато. Нещо, което те е съпътствало през целия ти живот. Тя се настанява и се спотайва удобно някъде в теб; не те напуска.

Опитах да се формулирам с думи какво ми се бе случило. Бях решила никога повече да не стъпя в имота на Джоунс и все пак, щом затворех очи, виждах картата на пътя, който водеше дотам. Често обядвах с Рени в университетския стол, но независимо от салатата пред мен, всичко, което ядях, ми се струваше с вкус на портокал, от сладките, с червеникава кора – онзи сорт, който сега виждах като лед. Хапех устните си, без да се усетя. Сърцето ми препускаше. Мислех си за всички онези влюбчиви момичета, които познавах в гимназията, и за пръв път изпитвах съчувствие към тях. Глупави създания. Глупавата аз. Нощем сънувах опасни неща: змии, подвижни стълби, отрязани конски глави, закачени на стената. Ако завалеше, заставах до прозореца и чаках мълнията. На моята улица живееха студенти по музика и когато вечер се упражняваха, звукът на обоя ме разплакваше, а щом чуех пианото, запушвах ужасено ушите си. Предполагах, че бях започнала да изпитвам чувства, поне малко. Като леко убождане. Това беше проблемът. Бях такава новачка в тази област, че не разбирах какво означаваше безсънието ми, липсата на апетит и това, че мис­лите ми непрекъснато се връщаха към Лазарус Джоунс.

Тъй като не вярвах в любовта, скоро определих състоянието си като силна разсеяност и самозаблуда. Като мания. Емоция, която трябваше да бъде изтръгната от мен, изхвърлена на боклука и заменена с по-сериозни и по-слабо въздействащи мисли. Върнах се на работа, или поне към малкото неща, които бяха останали за вършене в библиотеката. Но дори там манията ми не ме напускаше. Преструвах се, че съм в добро настроение, усмихвах се, вкарвах информация в компютъра, почиствах прашните лавици, но всъщност се бях посветила на новия си, бих казала, похотлив навик – да се ровя в читателските навици на хората. Това, което правех, бе отвратително. Нахлуване в интимния им свят, престъпление спрямо душите им. Започнах с картона на брат ми; сега вече не можех да спра. Това беше в природата ми – да взема нещо лошо и да го направя още по-ужасно.

Видях какви книги предпочита моята физиотерапевтка – дебели томове на писатели от деветнайсети век, в които проблемите не се решаваха с диети и упражнения. Видях, че Мат Акър, собственикът на железарския магазин, вземаше само биографии на пътешественици, хора, оставили зад гърба си дома и сигурността. Дъщерята на доктор Уайман, тийнейджърка, която се бе прибрала вкъщи за лятната ваканция от частното училище в Ню Ингланд, беше прочела всичко на Д.Х. Лорънс. Хората от старчес­кия дом в Орлон най-често поръчваха книги за екзотични места, които те вероятно никога нямаше да посетят: Египет, Париж, Венеция, Мексико. Пощальонът ми предпочиташе поезия; нищо чудно, че и малкото поща, която получавах, бе така намачкана и изцапана. Готвачът от заведението, където понякога се отбивах, който правеше ужасен омлет и още по-ужасен боровинков пай, четеше Кафка на немски.

Ако Франсис Йорк разбереше какво правех, щях да бъда уволнена на мига. Книгите, които хората четяха, разкриваха толкова много за тях, че тя смяташе каталога ни за хранилище на най-ценните им тайни; всеки картон съдържаше карта на душата на конкретния човек. Познавах философията ѝ. Не ни влизаше в работата да следим какво избират читателите ни, нито да променяме навиците и вкусовете им. Харесвах Франсис и я уважавах, но се чудех дали тя щеше да ме назначи, ако ме познаваше истински. Бях отрова много преди да започна да ровя наоколо. Дали щеше да се чувства в безопасност в компанията на човек, който знаеше повече за ефектите на арсеника, отколкото тя за десетичната система на Дюи^[1]?

Някой, пристрастен към смъртта, крадец, който не можеше да различи доброто от лошото, бялото от червеното? Сега поне имах Пеги, физиотерапевтката, която ми помагаше да се ориентирам какъв е цветът на дрехите ми; вече знаех как да избера бели блузи и черни поли за работа и да оставям червените си дрехи вкъщи. Но все още си бях аз, жената с удобните обувки, с полите под коленете и закопчаните догоре блузи и ризи.

За щастие Франсис нямаше основания да заподозре нищо от това. Бях служител за пример: любезна с посетителите, с готовност носех книги в болницата или по домовете на хората, които не можеха да се движат. Всяка седмица ходех в старческия дом, за да им доставя туристически списания и любимите им книги за пътувания. Нима някой можеше да каже, че не заслужавах доверие? Хората изобщо не се съмняваха в мен. Е, онези майки от детската читателска група май знаеха нещо, но тях не ги броях. Всъщност избягвах детския отдел. Ярките илюстрации, стихчетата, големите надежди… – всичко това ме изнервяше. Децата винаги искаха нещо: упътвания за тоалетната, вода, втора част на книги, които нямаха продължение.

В детския отдел на библиотеката прозорците бяха високи и слънчевата светлина влизаше свободно, разкривайки колко мръсни бяха рафтовете с книги. Навсякъде имаше прах. Една сутрин влязох тук с парцал и гъба. Беше учебен ден и нямаше никакви деца. Бях сама.

Почти веднага, напълно случайно, попаднах на книгата, която брат ми беше вземал два пъти от библиотеката. А може би случайности не съществуват; може би зърнах книгата с периферното си зрение и на някакво дълбоко ниво, което не можех да достигна, мозъкът ми сам бе извървял пътя до откривателството. Както и да бе станало, аз се обърнах и тя беше там, не добре пъхната сред останалите, подаваща се от лавицата. Беше старо издание на приказките на братя Грим, черна със сребристи букви. Страниците миришеха на влага; когато вдигнах книгата към носа си, кихнах и очите ми се насълзиха. И какво? Просто така се случи, че я взех от рафта. Просто така се случи, че седнах на пода с подвити крака и я разлистих.

Една от приказките вътре явно е била много любима на някого, може би на брат ми – беше с подгънати ъгълчета на началната си страница и тук-там имаше петънца от кафе. „Смъртта кръстница“, онази, която мразех и винаги пропусках. В нея щом Смъртта застанеше до леглото на болен човек, до краката му, той вече ѝ принадлежеше и умираше. За да измами Смъртта, добрият лекар обърнал болния наопаки, така че Смъртта се оказала откъм главата му и следователно не могла да го вземе. Логиката в приказките е странна и променяща се и героят няма как да знае това. Особено ако героят е рационален човек. Като лекаря във въпросната история.

Ако го направиш още веднъж, ще взема теб, вместо болния, казала Смъртта, но лекарят бил учен до дъното на душата си и не могъл да приеме, че играта на живот и смърт се играела така. Трябвало да има правила и той бил убеден, че само трябвало да обърне отново посоката на Смъртта. Но когато лекарят спасил момичето, което обичал, като я обърнал в леглото, за да промени съдбата ѝ, Смъртта наистина взела него в замяна. Просто така. Без обяснения, просто едно-едничко категорично действие. Живот за живот.

Такъв ли е краят на историята? Не и в Андерсеновите приказки, където доброто и правилното побеждават, но това бяха Грим. Имало само едно правило на играта, която играели лекарят и Смъртта, а той го пренебрегнал: когато става въпрос за смъртта, е без значение дали е глава или опашка. Никой не може да избяга.

Това бе тъжна приказка, която не признаваше логиката и отхвърляше с лекота жалките опити на смъртния рационален човек да наложи ред в нейния свят. Озадачаваше ме, че от всички хора, които биха могли да се спрат на тази мрачна, странна приказка, именно брат ми беше избрал да я чете и препрочита. Спомних си как ме бе повикал да се прибера, когато стоях навън на верандата и гледах мама, която се отдалечаваше с колата. Да се обърна, това всъщност искаше той. Ако го бях направила, Смъртта щеше ли да ни отмине?

——————-

^[1]  Десетичната класификация на Дюи (или десетична система на Дюи, Dewey Decimal Classification (DDC), Dewey Decimal System) – система за библиотечна класификация, разработена от американеца Мелвил Дюи през 1876 г., използвана и днес, макар и не в оригиналния си вид. – Б. пр.